Днес ще ви запозная с една жена, която имам удоволствието и късмета лично да познавам. Казва се Анита-Карпенкова Тодорова и е психолог с дълги години професионален опит зад гърба си. Разговаряме с нея за детската рисунка и какво означава тя за детето, как може да я тълкуваме, какви техники можем да използваме вкъщи заедно с детето, за да намалим неговата тревожност и други интересни и любопитни истории, които Анита споделя от своя личен опит.

Преди да прочетете разговора ни, искам да ви представя нейния професионален път.

Анита-Карпенкова Тодорова завършва детско-юношеска психология: диагностика и консултиране в СУ “Климент Охридски”. Работила е като детски психолог на частна практика, училищен психолог и психолог в детската градина. От 2019 година организира семинари с родители, които е нарекла “Родителска психология”, защото проблематиката, която върви с детето е преди всичко симптом, а причината е в средата, родителите или другите възрастни.

За тези от вас, които предпочитат да чуят разговора ни на запис, могат да го чуят тук.

Разговорът ни започна така:

Можем ли да кажем, че чрез рисунката детето изобразява своите емоции и преживявания, че това е един искрен разказ за това, което го вълнува? 

Рисунката за детето е един вид игра. Тя е отражение на това, което детето е видяло, научило и отражение на неговата фантазия. Една конкретна рисунка отразява едно конкретно състояние. Ако детето рисува някаква тематика в продължение на много дълго време с един и същ сюжет, тогава тя може да носи информация.

Естествено е родителите да правят сравнения – сравняваме постиженията на децата си с тези на други. В този смисъл, ако сравняваме рисунката на детето ни с тази на друго или други и видим, че те доста добре рисуват, а нашето не, можем ли да твърдим, че има някакво емоционално или психическо изоставяне?

Между 2 и 3 години, давайки на детето молив или химикал, по-скоро те водят детето, а не детето рисуването. Удивление, че нещо излиза изпод техните ръчици. Първите рисунки са т.нар. “драсканици”. В стремежа си да види какво може да направи с молива, детето може силно да натиска и да пробие листа с молива. След това идват кръговете – до около 4 години. След тази възраст идват т.нар. ”главоноги” – големи кръгове за глави с излизащи от тях крайници. Не винаги симетрични. До този етап нито една от рисунките не може да бъде информативна. Тук е важно чрез рисунката да общуваме с детето и да му доставяме удоволствие. След 5-годишна възраст децата могат да направят човешка фигура, но не точна. Едва след 6-7 години можем да кажем, че рисунката представлява искрен разказ за това, което го заобикаля, това, което е научило или това, което чувства. Не винаги рисунката отразява точно психичното му състояние, тя може да е просто игра.

Ако родителят забележи нещо тревожно в рисунката, кога да потърси помощ?

Помощ трябва да потърсим, когато след 7-10 години детето не може да защтрихова, да оцветява, това може да е свързано с проблеми със зрението, с фината моторика, неврологичен проблем. Когато детето рисува фигури – ръката е в единия край, главата в средата, а кракът в другия, когато човешкото тяло е разпръснато във вид на крайници и когато рисува само вътрешните органи, изключвам сърчицата, защото момичетата и момчетата ги рисуват, а за тях сърцето е символ на любов. Всичко останало е преходно и не би трябвало да безпокои родителите.
Рисунката не е основен информативен тест за психодиагностика. Тя трябва да се проведе от професионалист и да се направи поредица от срещи.

Какво могат родителите да правят вкъщи с децата си?
Да използват детската рисунка за общуване между родител и дете или като техника за снижаване на тревожността на детето.

Техника за снемане на тревожност
Взима се бял лист. Родителят взима черен молив и озаглавява рисунката си “Да направим страха смешен”. Родителят обяснява от кого се страхува или кой го е обидил и рисува човека или предмета по смешен начин. Децата много се забавляват, когато рисуват приятел или учителка, които са ги обидили да им рисуват течност, която от носа им тече, рисуват им уши, момчешката фигура в рокли, слагат животински уши или носове на хора и ние подкрепяме детето в това. Всичко тук е разрешено. Започва смях. След което молим детето да скъса листа на парчета. Правим това в тишина, за да се чуе късането на листа. Детето си скъсва страха или тревогата. След това ги караме да съберат парчетата, да ги смачкат и стъпчат. Заедно с детето изхвърляме парчетата в кош за боклук. Добре е този кош да бъде изнесен извън къщата.

Техника “Мой портрет”
Родителите и детето сядат и рисуват заедно на тема “Мой портрет”. Ако искат родителите да разберат нещо за себе си, къде проектират нека да дадат на детето да разгледат тяхната рисунка, а не те рисунката на детето. И да са отворени да чуят детето какво вижда. Например детето може да каже: “Ама мамо твоите очи не са толкова малки, те са по-големи.” Т.е. може да разберете, че виждате много по-надалеч, много повече.

Техника “Моето семейство”
Родителят казва: “Всеки да нарисува нашето семейство”. Ние не се намесваме и не коментираме рисунката на детето, а оставяме то да обсъди нашата рисунка.
Има деца, които предпочитат не рисуване като изразно средство, а например готвене, конструиране, апликация. За децата, които се страхуват, които не могат да рисуват – за тях работи по-добре колажа. Рисуването е метод само за определени деца.

Трябва ли да оставим детето да развива въображението си и да рисува така както може или можем да му помагаме като го навигираме или насочваме как да нарисува дадено нещо? Има много материали в интернет, които показват как стъпка по стъпка може да се нарисува например зайче или някое друго животно. Дали е хубаво да им предоставим такива материали или да оставим мозъкът им необременен?
Ако разсъждаваме по начина, че едно дете може да задържа вниманието си, да следва последователност едно, две, три, това идва във възрастта след 6-7 години. Ако детето не бъде пресирано и разглежда това като филм, значи то има интерес и би могло да заучи точно последователността, точно като стихче. Друго дете въобще не би могло да прояви интерес. А колкото до въображението, то би могло да сложи своята креативност в цвета на окото, във формата.

Как ще коментираш избора на цветове в рисунката на детето?
В по-ранна възраст децата взимат един цвят. Както не си дават играчките в двора с други деца, така взимайки един цвят, те не го пускат. Дори да им предложим друг цвят, те не го желаят, рисуват само с един. Това е защото възприемат рисуването като игра и моливът е тяхната играчка и те не си го дават. Около 6-7 години се добавят вече цветове, като преди детето това допуска още два цвята. След 7 години вече можем да поговорим с детето какво е почувствало, защо е използвало тези цветове. Понякога децата имат любими цветове от отбори, от герои. Може от любовта си към костенурките нинджа да използва само зеления цвят. И това не е информативно за детето. Добре е да попитаме детето защо използва тези цветове.

Какво е личното ти мнение за това, че в нашата образователна система се набляга на т.нар. “важни предмети” като математика и български език и др., а предметите, които са свързани с изкуството като музика и рисуване се пренебрегват?
Мисля си, че е добре детето само да избира изкуствата. И музиката и рисуването да са отделни. Има деца, които музиката ги вдъхновява, обичат да слушат музика и обратното – листът е плашещ за тях. По-скоро изкуството каквото и да е да е въпрос на избор от самото дете. И тогава когато детето се фокусира върху това изразно средство, с което може да изразява себе си по креативен начин, то тогава то ще даде най-доброто от себе си.

В Ирландия, там където съм живяла, в училището на по-големия ми син тези предмети като писане на стихове, музика, рисуване, шах, спорт, всяко дете избираше с кое от тези неща иска да се занимава. И не са като предмети, а са изнесени като едни големи междучасия, където да се съберат по интереси. Тогава има оркестри с музиканти, с много добри художници, има деца, които обожават да пишат поеми и стихове. И не се налага детето, което не е музикално да пее фалшиво и да се чувства не на мястото си и дете, което не може и го плаши белият лист да рисува, да бъде оценявано и одобрявано наравно с другите, които изпитват удоволствие или които са талантливи художници. Може всеки да си промени в началото на годината избора и да мине друга група. Всички тези дейности се ръководеха от по-големи деца, а не от учители.

Защо децата спират да рисуват след определена възраст?
В училището, където работех след 3-4 клас се опитвах да използвам рисунката като метод, но не ми се получаваше. Но някои деца продължават да рисуват дори и по-големи. В по-късна възраст рисунката би могла да се използва за концентриране на вниманието. Но не знам защо спират и никога не съм си задавала този въпрос.

Какво би посъветвала съвременните родители?
Да разберем всеки път това, което изискваме от детето, това, което виждаме в него дали не е наше нещо, дали не го искаме от себе си, т.нар. проекция – дали не проектираме върху детето си, да бъдем по-малко взискателни, по-малко вторачени, да им оставим свободата да променят себе си.

Най-общо казано обърнете се към себе си, променете себе си, а децата бързо ще изкопират вашия пример.

Така завърши нашият разказ за вас, мили родители. Оставям ви със светли мисли. Бъдете отговорни и осъзнати за всяка ваша дума и действие към детето, защото то помни и вижда всичко. И ако искате то да бъде отговорно към себе си и обществото, в което живее, да създава и да се познава, дайте му вашия пример.

Очаквам вашите мисли, идеи и коментари и може следващата тема на разговора ни с Анита, да бъде точно това, от което се вълнувате лично вие в този момент.